Чтение онлайн

Минаха мълчаливо десетина метра. Бъстър виждаше бъдещето си в нова светлина. Стъпките му бяха по-леки, раменете по-изправени, а усмивката не слизаше от лицето му.

— Защо ми помагате? — попита той.

— Защото си на двайсет и три. Прекалено млад и прекалено невинен. Системата те е прецакала, Бъстър. Имаш правото да си го върнеш както можеш. Имаш ли приятелка?

— Така да се каже.

— Забрави я. Ще ти донесе само неприятности. Освен това да не мислиш, че ще те чака четирийсет и осем години?

— Каза, че ще ме чака.

— Лъже. Вече си търси друг. Забрави я, ако не искаш да те хванат.

Да, вероятно Ярбър беше прав, помисли си Бъстър. Още нямаше писмо от нея, пък и макар да живееше само на четири часа от Тръмбъл, тя не бе идвала да го види. Говориха два пъти по телефона и единственото, което я интересуваше, беше дали някой го е нападнал.

— Имаш ли деца?

— Не. Поне доколкото знам.

— А майка ти?

— Почина, когато бях малък. Отгледа ме баща ми. Бяхме само двамата.

— Значи си идеалният беглец.

— Искам да избягам още сега.

— Имай търпение. Нека да го планираме внимателно.

След още десетина метра Бъстър искаше да се затича с всичка сила. В Пенсакола нямаше нищо, което да му липсва. В гимназията имаше добри оценки по испански и макар да не помнеше нищо, езикът му се удаваше. Бързо щеше да го научи. Реши да тръгне на уроци и да се навърта около латиноамериканците.

Колкото повече вървеше, толкова повече искаше присъдата му да бъде потвърдена. Ако я отменяха, трябваше да мине през нов процес, а не вярваше на никакви съдебни заседатели.

Бъстър искаше да хукне през полето към дърветата и оттам към шосето. Не беше сигурен какво да прави по-нататък. И все пак, ако един луд банкер можеше да избяга и да стигне до Кокоа Бийч, значи и той би успял.

— Вие защо не сте избягали? — попита той.

— Мислел съм за това — отвърна Ярбър. — Само че на мен ми остават пет години. Толкова мога да издържа. Ще изляза на шейсет и пет, в добро здраве. Вероятно ще живея още шестнайсет. За това живея, Бъстър — за последните шестнайсет години. Не искам непрекъснато да ме е страх, че ще ме хванат.

— Къде ще отидете?

— Още не знам. Може би в някое италианско селце. Може би в планините на Перу. Мога да избирам между всички страни и всеки ден с часове мечтая за този момент.

— Значи имате много пари?

— Не, но работя по този проблем.

Този отговор будеше много въпроси, но Бъстър ги премълча. Беше разбрал, че в затвора не е препоръчително да питаш много.

Когато Бъстър се умори да върви, той спря до машината за плевене.

— Благодаря, мистър Ярбър — каза той.

— Няма за какво. Но да си остане между нас.

— Разбира се. Ще бъда готов, когато кажете.

Фин отново тръгна. Шортите му бяха прогизнали от пот, а от опашката му капеше вода. Бъстър гледаше как Ярбър се отдалечава, а после за миг вдигна очи към дърветата отвъд полето.

В този миг той виждаше чак до Южна Америка.

В продължение на два дълги и тежки месеца Арън Лейк и губернатор Тари се движеха рамо до рамо, глава до глава, от единия до другия край на страната. Бяха подадени почти двайсет и пет милиона гласа в двайсет и шест щата. Двамата политици работеха неуморно по осемнайсет часа на ден и пътуваха непрекъснато — обичайната кандидат-президентска треска.

Не по-малко старателно гледаха да избягват прекия дебат. Отначало Тари не искаше да се среща с Лейк, защото беше фаворит. Той разполагаше с организация, пари и благоприятни прогнози. Защо да признава опонента си? Лейк не искаше дебат, защото тепърва излизаше на националната сцена и нямаше опит в толкова важни кампании. Освен това беше по-лесно да се крие зад сценарии и благосклонни камери и да снима клипове, когато се наложи. Един дебат на живо просто беше твърде рискован.

Теди също не искаше да се стига дотам.

Само че кампаниите се променят. Фаворитите изостават, дребните теми стават големи, а пресата може да създаде криза просто от скука.

Тари бе решил, че иска дебат, защото парите му свършваха и той непрекъснато губеше първични избори.

— Арън Лейк се опитва да купи тези избори — повтаряше той. — Аз искам да се срещна с него лице в лице.

Звучеше добре и пресата подхвана думите му.

— Той бяга от дебата — обяви Тари, а журналистите харесаха и това изказване.

— Губернаторът не иска да се срещне с мен още от Мичиган — гласеше стандартният отговор на Лейк.

И така три седмици двамата си отправяха взаимни обвинения в малодушие, а екипите им разработваха детайлите.

Лейк не искаше дебат, но пък имаше нужда от форум. Макар да печелеше всяка седмица, неговият опонент от доста време губеше сили. Собствените му проучвания, както и тези на „Ди-Пак“, показваха голям интерес към Лейк от страна на гласоподавателите, но това се дължеше предимно на факта, че е нов, привлекателен и на пръв поглед избираем.

Освен това проучванията показваха някои слаби места, макар екипът на Лейк да ги пазеше в тайна. Първото беше фактът, че кампанията на Лейк беше основана на един-единствен проблем. Военният бюджет не може вечно да занимава гласоподавателите, а проучванията показваха, че хората се питат какви са позициите на Лейк по други въпроси.

Второ, Лейк все още беше на шест точки след вицепрезидента в евентуалното им съревнование през ноември. Гласоподавателите бяха уморени от вицепрезидента, но поне знаеха кой е той. Лейк си оставаше загадка за мнозина. Освен това до ноември двамата щяха да минат през много дебати. Лейк имаше нужда от опит.

Тари усложняваше проблема, като непрекъснато повтаряше: „Кой е Арън Лейк?“ С част от малкото си останали пари той поръча да напечатат стикери за коли с вече прословутия въпрос: „Кой е Арън Лейк?“