Чтение онлайн

Сред гнева и хаоса от сутринта думите на Лейк попаднаха точно на място. Това беше човек, който говореше сериозно и знаеше отлично какво ще направи. Не бихме убивали невинни селяни, ако решенията се вземаха от един смел човек. Лейк беше този човек.

В своя бункер Теди отбиваше поредните нападки. За всеки провал обвиняваха лошото разузнаване. Когато атаките бяха успешни, всички хвалеха пилотите, смелите пехотинци, техните командири и политиците, които ги бяха изпратили да се бият.

Но когато нещо в нападението се объркаше, както обикновено ставаше, всички обвиняваха ЦРУ.

Той беше изразил несъгласие с поредния удар. Израелците имаха твърде деликатно и строго секретно споразумение с Идал — не ни убивай и ние няма да те убиваме. Докато жертвите му бяха американци и от време на време западноевропейци, израелците не се намесваха. Теди знаеше това, но не беше споделил тази информация с никого. Двайсет и четири часа преди нападението той беше уведомил писмено президента, че не вярва терористите да са на полигона, когато паднат бомбите. Освен това бе добавил, че тъй като целта е близо до града, има голяма вероятност от странични щети. Тоест цивилни жертви.

Хатли Бийч отвори кафявия плик, без да забележи, че долният десен ъгъл е леко удебелен и посмачкан. Напоследък отваряше толкова писма, че гледаше само адреса на подателя, за да види от кого и откъде е изпратено. Печатът от Тампа също не привлече вниманието му.

Ал Кониърс не беше писал от няколко седмици. Бийч прочете писмото, без да спира, и изобщо не се заинтересува от новия преносим компютър на Ал. Нямаше нищо странно в това кореспондентът на Рики да вземе лист хартия от хотел „Роял Сонеста“ в Ню Орлиънс и да напечата писмото на хиляда и сто метра височина.

Интересно дали лети първа класа, запита се Бийч. Сигурно. Във втора едва ли имаха контакти за компютри. Ал беше отишъл в Ню Орлиънс по работа, беше отседнал в хубав хотел и после бе отлетял, пак първа класа, към следващата си спирка. Братята се интересуваха от финансовото състояние на всички свои кореспонденти. Нищо друго нямаше значение.

След като прочете писмото, той го подаде на Фин Ярбър, който тъкмо пишеше от името на бедния Пърси. Работеха в малката стаичка за съвещания в ъгъла на юридическата библиотека и масата им беше отрупана с папки, писма и красиви картички за кореспонденция в пастелни тонове. Спайсър седеше на масата си отвън и ги пазеше, докато изучаваше разпределението на точките в баскетболните мачове.

— Кой е Кониърс? — попита Фин.

Бийч прелистваше архивите. За всеки кореспондент имаха отделна папка, където държаха получените писма и копия от всички изпратени.

— Не знаем много за него. Живее около Вашингтон. Сигурен съм, че името е фалшиво. Използва фирма за пощенски услуги. Това май е третото му писмо.

Бийч извади първите две от папката на Кониърс. Писмото от единайсети декември гласеше:

Също като повечето първи писма, и това бе напечатано на машина на обикновена бяла хартия. Страхът прозираше през всеки ред — страхът да не го хванат или страхът от започването на кореспонденция с напълно непознат човек. Абсолютно всяка буква беше напечатана на машина. Дори не се беше подписал.

Първият отговор на Рики беше стандартното писмо, което Бийч беше нахвърлял вече поне сто пъти: клиниката за наркомани, лошото семейство, богатият чичо и така нататък. И десетина от същите изпълнени с ентусиазъм въпроси: Какво работиш? Семеен ли си? Обичаш ли да пътуваш? Щом Рики можеше да разкрие душата си, трябваше да получи нещо в замяна. Две страници от същия бълвоч, който Бийч повтаряше от пет месеца. Толкова отчаяно му се искаше просто да ксерокопира проклетото писмо, но не можеше. Всяко трябваше да бъде написано лично на красива хартия. И придружено със същата хубава снимка, която изпращаше и на останалите мераклии. Тя беше стръвта, на която се хващаха почти всички.

Бяха минали три седмици. На девети януари Тревър беше донесъл второ писмо от Ал Кониърс. То беше също толкова чисто и стерилна като първото. Сигурно беше писано с гумени ръкавици.

Точно над напечатаното име той беше надраскал „Ал“ с черен писец.

Писмото беше безинтересно по три причини. Първо, Кониърс не беше женен или поне така твърдеше. Съпругата беше основен фактор в изнудването. Достатъчно беше да заплашиш, че ще й кажеш всичко и ще й изпратиш писмата на тайния хомосексуалист, и парите пристигаха.

Второ, Ал беше на държавна служба, така че вероятно нямаше много пари.

Трето, Ал беше твърде страхлив. Всяко късче информация трябваше да се вади с ченгел. Хората като Куинс Гарб и Къртис Кейтс бяха по-забавни, защото цял живот бяха крили наклонностите си и сега нямаха търпение да избягат. Писмата им бяха дълги, многословни и пълни с всички възможни уличаващи факти, от които се нуждаеше изнудвачът. Не и писмата на Ал. Ал беше скучен. Той не беше сигурен какво иска.

Затова Рики вдигна залозите с второто си писмо, следвайки тактиката, която практиката беше показала като най-успешна. Току-що бил научил, че след няколко месеца ще го изписват! Рики бил роден в Болтимор. Какво съвпадение! Можело да му потрябва помощ в търсенето на работа. Богатият чичо отказвал повече да му помага, Рики се страхувал да живее навън без приятелска помощ, а не можел да разчита на старите си приятели, защото те още взимали наркотици и така нататък.

Отговор не дойде и Бийч реши, че Ал Кониърс се е изплашил. Рики беше на път за Болтимор, само на час от Вашингтон, а това беше твърде близо.

Докато Бийч чакаше отговор от Ал, пристигнаха парите от Куинс Гарб, последвани от превода на Къртис, и Братята се заеха със своята операция с подновена енергия. Рики написа на Ал писмото, което беше прекопирано и анализирано в Лангли.

А сега изведнъж получиха трето писмо с коренно различен тон. Фин Ярбър го прочете два пъти, а после препрочете второто писмо от Ал.

— Звучи като различен човек, нали? — попита той.

— Да, наистина — потвърди Бийч, след като прегледа и двете писма. — Май старецът най-сетне се е запалил по Рики.