Чтение онлайн

Мокрият сняг биеше в стъклото. Кейти се изправи, като се олюляваше. Прозорецът беше открехнат и транспарантът леко потракваше. Затова в стаята се усещаше такова течение. Тя щеше да затвори прозореца, да вдигне транспаранта и тогава може би щеше да заспи. А на сутринта вече щеше да се прибере у дома. Мразеше болниците.

Залитайки, отиде до прозореца. Нощницата, която й бяха дали, едва стигаше до коленете й. Краката й бяха замръзнали. И тази суграшица! Сега снегът беше примесен с още повече дъжд. Тя се облегна на прозореца и погледна навън.

Паркингът се превръщаше в буен мътен порой.

Кейти се вкопчи в транспаранта и се втренчи в площадката два етажа по-надолу.

Капакът на един багажник бавно се вдигаше. Така й се виеше свят! Залитна, пусна транспаранта и той с рязък звук се прибра нагоре. Тя се вкопчи в перваза на прозореца. Отново впери поглед в багажника долу. Вътре не се ли спускаше нещо бяло? Някакво одеяло? Голям вързоп?

Трябва да съм сънувала, помисли си тя и после затисна с ръка устата си, за да заглуши вика, който заседна в гърлото й. Взираше се в багажника на колата. Сега лампичката вътре светеше. През талазите дъжд, примесен със сняг, които биеха в стъклото, тя видя как бялото нещо се раздели. Точно когато капакът се затваряше, отдолу се мярна лице — лице на жена, гротеска в суровата самота на смъртта.

Будилникът го събуди точно в два часа. От дългогодишния навик да се събужда по спешност моментално се разсъни. Стана, отиде в стаята за прегледи, наплиска лицето си със студена вода, затегна възела на вратовръзката си, среса косата си. Чорапите му не бяха изсъхнали. Когато ги смъкна от съвсем леко затопления радиатор, продължаваха да бъдат влажни и лепкави. Обу ги с гримаса и тикна крака в обувките си.

Пресегна се за палтото си, пипна го и се намръщи. Цялото беше подгизнало. Нямаше смисъл да го окачва до радиатора. Ако го облече, ще си докара някоя пневмония. Освен това белите влакънца на одеялото можеха да полепнат по тъмносинята материя. А това щеше да изисква обяснение.

Старият „Бърбъри“, който държеше в дрешника. Ще го сложи и ще остави тук мокрото палто, а утре ще го отнесе на химическо чистене. Шлиферът беше без подплата. Щеше да замръзне с него, но нямаше друг изход. А и той беше съвсем обикновен, захабен, в масленозелен цвят, пък и откакто беше отслабнал, му беше станал широк. Ако някой видеше колата… ако някой го видеше в колата, беше изключено да го познае.

Отиде припряно до дрешника, смъкна шлифера, преметнат небрежно на една телена закачалка, и прибра тежкия „Честърфийлд“ най-отзад. Шлиферът миришеше на застояло — дразнещ мирис на прах, който се набиваше в ноздрите му. С гримаса на отвращение той навлече дрехата и я закопча.

Отиде до прозореца и леко повдигна транспаранта. Все още имаше достатъчно коли на паркинга, така че неговата едва ли щеше да привлече нечие внимание. Прехапа устни при спомена, че счупената лампа, заради която отдалечената част на паркинга тънеше в толкова удобен мрак, наскоро беше сменена. Ще трябва да се приближи в сянката на другите коли и максимално бързо да прибере тялото в багажника.

Време беше.

Отвори големия шкаф за медикаментите и се наведе. С опитни ръце опипа очертанията на тялото под одеялото. Изпъшка тихо, промуши едната си ръка под врата, а другата — под коленете, и го вдигна. Нормално тя тежеше около петдесет и пет килограма, но през бременността беше понапълняла. Мускулите му отчитаха всеки грам, докато я отнасяше към масата за прегледи. Там, като действаше само на светлината на малко фенерче, изправено на масата, той я уви в одеялото.

Внимателно огледа пода на шкафа за медикаменти и отново го заключи. Безшумно отвори вратата към паркинга и хвана с два пръста ключа за багажника. После тихо се върна при масата и вдигна тялото на мъртвата. Следващите двадесет секунди можеха да го унищожат.

Осемнадесет секунди по-късно беше при колата. Суграшицата биеше от едната му страна. Увитият в одеялото товар напрягаше мускулите му. Премести тежестта така, че да пада предимно на едната му ръка, и се помъчи да отключи багажника. Ключалката беше покрита със слой влажен сняг, който беше започнал да замръзва, и той припряно я почисти. Миг по-късно ключът се завъртя и капакът бавно се вдигна. Погледна към прозорците на болницата. В средната стая на втория етаж се раздвижи транспарант. Дали някой го наблюдаваше? Нямаше търпение да остави в багажника увитото тяло, да се освободи от него. В мига, в който лявата му ръка пусна одеялото, вятърът духна и го разгърна, откривайки лицето й.

Той направи гримаса, настани тялото в багажника и побърза да затвори капака.

Светлината падна точно върху лицето. Дали някой беше видял? Отново насочи поглед към прозореца с вдигнатия транспарант. Имаше ли някой там? Не можеше да бъде сигурен. Колко можеше да се види от онзи прозорец? По-късно щеше да провери кой лежи в тази стая.

Вече беше при вратата на шофьора. Завъртя ключа. Потегли рязко от паркинга и включи предните фарове едва след като се отдалечи достатъчно по шосето.

Беше невероятно, че това бе вторият му курс към Чейпин Ривър за тази нощ. Какво щеше да стане, ако не си тръгваше точно когато тя изхвърча от кабинета на Фукито?

Ванджи явно бе на ръба на истерията. Все пак го поздрави и като леко провлачваше десния си крак, закуцука към него надолу по закритата веранда.

„Докторе, тази седмица не мога да дойда при вас на преглед. Утре заминавам за Минеаполис. Там ще се консултирам с бившия си лекар, доктор Сейлъм. Може би ще остана, за да родя при него.“

Ако я беше изпуснал, всичко щеше да бъде съсипано.

Само че той я убеди да дойде в кабинета му, разговаря с нея, успокои я, предложи й чаша вода. В последната минута тя сякаш бе обзета от подозрения, опита се да го заобиколи и да хукне навън. Това красиво, капризно лице бе изкривено от страх.

Последва ужасът от съзнанието, че макар и да успя да я накара да замлъкне, възможността да бъде разкрит бе твърде голяма. Заключи я в шкафа за медикаменти и се опита да мисли.

Непосредствената опасност бе яркочервената й кола. Трябваше незабавно да я изкара от паркинга на болницата. След края на приемните часове със сигурност щеше да направи впечатление — последен модел линкълн „Континентал“, който, с тази агресивна хромирана предница и арогантен силует, беше изключено да остане незабелязан.

Знаеше точно къде живее в Чейпин Ривър. Беше му казала, че съпругът й, пилот в „Юнайтед Еърлайнс“, трябва да се върне на другия ден. Реши да закара колата у тях, да остави чантата й вътре и да инсценира всичко така, все едно се е прибрала вкъщи.