Чтение онлайн

— Юлиян! — превърна се тя цяла на една щастлива и същевременно безкрайно тъжна усмивка.

Оставих букета на масата и я прегърнах.

— Милата ми! Бедничката ми! — целувах я по лицето и я галех по косите. После я повдигнах — беше лека, както някога — и внимателно я оставих на едно дървено кресло с възглавничка, натъкмено срещу масата. Приближих първия стол, който ми попадна, и седнах насреща й. През отворения прозорец надничаше току-що разцъфнал люляков храст.

— Това е моето царство! — посочи ми тя работилницата си.

Миришеше на хартия и лепило, на люляк. Разхвърляни книги, натрупани за подшиване коли, книговезка преса, картони, платна. Един библиотечен шкаф в дъното на работилницата. И вази с цветя — навсякъде, дори на работната маса, между книговезките шила, игли и макари с конци. Личеше си, че беше се приготвила да посреща гост. Тя самата беше облечена в бяла празнична рокля. Ръцете й бяха чисти, не беше похващала работа от заранта.

Наведох се и я целунах приятелски по устните.

— Разкажи ми как живееш — рекох й. Щях да я попитам: «Имаш ли грижи?» Но навреме се опомних и замълчах. Тя не искаше да ми дотяга с тревогите си, милата, затова ми се усмихна и повдигна рамене.

— Живея добре! — рече тя. — Имам постоянно работа. Не скучая.

Не могла да запише последния единадесети клас след моето заминаване поради боледуването си, но през следната година се оправила, подготвяла се и взела матура. Не че й трябвала кой знае защо тази матура, но така, да не би някога аз да се почувствувам виновен, че не могла да завърши средното си образование. Защото, каква вина съм имал аз? Никаква! Такива неща винаги и на всекиго могат да се случат. Нали? Следвала курсове, научила книговезки занаят. Трудоустроили я. Когато майка й починала, тя продала малкото им апартаментче и си отворила тази работилница. Ето, до работилницата е и спалнята й, а насреща е дворът с люляка. Има и една ябълка в двора, но тя е вече прецъфтяла… Развлечения ли? Ами да, слуша радио, гледа телевизия и книгите! Нали зная от някога още колко обича да чете!

Изведнъж легна сянка на лицето й, тя се замисли, но бързо се отърси от онова, дето беше неприятно в мислите й, и отново ми се усмихна.

— Чел ли си «Пан» от Хамсун? — попита ме тя.

Признах си, че «Пан» не съм чел.

Тя ми посочи една книга на рафта в ме помоли да я донеса.

Донесох й книгата.

Тя разлисти книгата, намери пасажа, който търсеше, и ме попита:

— Искаш ли да прочетеш на глас тия няколко реда?

— Защо не? — рекох. И зачетох:

Ето го на, това странно предание за девойката в кулата.

Тя протегна ръка и ме погали по косите.

— Ти няма да умреш! — каза тя.

Помълчахме, после аз й казах:

— Хайде да ме научиш да шия колите. Искаш ли? Ще идвам, когато имам време, ще шия и ще си приказваме. Или пък ще ти чета от книгите, когато ти работиш. И времето ще върви.

— А! — каза тя. — Непременно ще те науча. Това е толкова лесно. И толкова е хубаво!

После взех да дохождам при Лили по-често. Подшивах колите, но повече й четях.

И времето вървеше.

Времето вървеше и отношенията ни с Щерев станаха почти такива, каквито бяха преди. Казвам «почти», защото той не възобнови някои свои противни предишни навици, от които ми се гадеше и ми беше дошло до гуша — да ме гледа умоляващо, страдалчески или да ми се усмихва с отчаяната усмивка на осъден… Уф! Не мога да търпя душевно слаби мъже. Откъде се пръкват, мъките ги взели! Такива ти е неудобно дори с рога да окичиш… Та сега, като скри от мен «богатството» си чак в Сандански и като му попремина страхът, захвана да се държи по-човешки, но все едно, приближи ли се до мен — не човек сякаш, а плужек в човешки образ пълзи наоколо, тъй ми се струва.

Две седмици след последния ни «интимен» разговор с него получих по пощата сума, равна на наемите, които му бях плащал за петтях изминали месеци. Беше справедливо, аз не бях стъпвал изобщо горе. Като ми, върна парите, предупреждаваше ме, един вид, че не ме иска повече за наемател, тоест че не желае изобщо да се мяркам в къщата, му. Хе-хе… Ще видим, ще видим, нека да падне първият сняг…

Понеже мисля за Мая, искам да кажа няколко думи за писмото й. Не вярвам да го е писала искрено. Съчинила го е от страх да не рухне кукленото й щастие. А може би — от милосърдие. По-милосърдните жени са склонни към саможертва, но затова пък и по-бърже им минава — животът си има неписани закони.

Нещата в завода вървяха добре. Редовно предавахме на държавата бакърен прокат и оловен прокат, и бронз. Преизпълнявахме плана. Радостно ми е, кой генерал не се радва, когато армията му върви напред и жъне успехи! Да, а в сърцето ми е пусто. Радостта ми минава — ако е правилно така да се изразя — през главата ми, а не през сърцето. Мъча се да си представя това образно: ето, сърцето ми е като прозорец, а над прозореца са спуснати кепенци.

Все по-малко излизах по къра, все по-рядко лягах вечер на онази полянка сред лозето, за да се взирам в бездънните тъмни дълбочини на небесния купол. Не се взирах изобщо в небесните висини. Там имаше галактики, които напук на първоначалния взрив, вместо да се отдалечават от центъра на експлозията, връщаха се назад; вместо — центробежно, както искаха уравненията, движеха се центростремително, пукната пара не даваха, че това противоречи на теорията за разширението на вселената. Трябваше да открия уравнения, които да обяснят тия «ретро» настроения у някои галактики, а тези галактики бяха може би милиони… Защо трябваше безкраят на формите, в които се проявяваше вечната материя, да произлиза само от ЕДИН първоначален взрив, па бил той и «свръхвелик»? Защо тези първоначални взривове да не са милиони… и да се повтарят многократно, и при всеки нов първоначален взрив да се образува нова ВСЕЛЕНА? Защото не е ли глупост да се твърди, че има само «една» вселена? Вселените са безкрайно много, те се срещат, разминават и при тия срещи и разминавания някои техни отделни светове може би се сливат в анихилационни прегръдки.

Чудна работа ми предстоеше, но през тия месеци не ми се залягаше над празните листове хартия: колкото наближаваше месец декември, толкова повече се разсейвах и на мястото на установените неща нахлуваха какви ли не фантазии. Престанах да се занимавам изобщо с уравнения. Трябваше да се случи нещо, да падне например един голям сняг, да побелее светът, да заговори тишината, за да се открехнат най-после ония спуснати кепенци, да влезе в сърцето ми живот и светлина…

Сняг заваля в началото на декември. Веднъж, като се прибирах, бях ходил в книжарницата, един москвич ме изпревари и меко спря на двадесетина крачки пред мен. От колата изскочи Соня, поизточила се, в мокасини и с бяло кожено калпаче.

— Чичо Юлияне! — хвърли се детето в ръцете ми. Повдигнах го и притиснах двете му бузки към устните си.

— Аз казвам, че си ти, а мама ми казва: «Глупости! Тъй ти се е сторило!»

Валеше гъст, пухкав, разкошен сняг. Настъпваше привечерният здрач.