Чтение онлайн

— Отлага се — каза той.

— Който отлага справедливост, значи отказва справедливост — заяви важно Магрудър.

— Виж, това е оригинално — кимна Бийч. — Още една седмица, и ще осъдим Шнайтър задочно.

— Съдът реши — обяви Спайсър авторитетно. Тий Карл направи отметка в протокола. Магрудър седна самодоволно. Беше подал оплакването си до Нисшия съд, като бе връчил на Тий Карл един лист с резюме на обвиненията си срещу Шнайтър. Само една страница. Братята не обичаха бумащините. Една страница беше достатъчна, за да разгледат делото ти. Шнайтър бе отговорил с пет страници хули и ругатни, които бяха зачеркнати по бързата процедура от Тий Карл.

Правилата бяха прости. Къси пледоарии. Никакво разследване. Бързи присъди. Решенията се вземаха на място и прилагането им беше задължително, ако и двете страни бяха приели юрисдикцията на съда. Обжалване не се допускаше; нямаше пред кого. Свидетелите не полагаха клетва, че казват истината. Лъжите бяха напълно приемливи. Нали все пак беше затвор.

— Кой е следващият? — попита Спайсър.

Тий Карл се поколеба за миг, а после отвърна:

— Делото с Генийчето.

Изведнъж всички замряха, а после пластмасовите столове се заплъзгаха със скърцане напред. Затворниците се заблъскаха възбудено, докато Тий Карл не заяви, че по-близо не им се разрешава да идват. Бяха на по-малко от шест метра от масата.

— Пазете приличие! — нареди той.

Този случай се обсъждаше в Тръмбъл от месеци. Генийчето беше млад банкер, измамил доста богати клиенти на Уолстрийт. Четири милиона долара така и не бяха открити и според слуховете младокът ги беше скрил зад граница и ги управляваше от Тръмбъл. Оставаха му шест години и когато излезеше, нямаше да е навършил четирийсет. Всички смятаха, че той тихо си излежава присъдата и кротко чака онзи прекрасен ден, когато щеше да напусне затвора, все още млад, и да отлети с частния си самолет към някой плаж, където щеше да си харчи паричките на спокойствие.

В затвора слуховете ставаха все повече и повече, легендата придобиваше невероятни размери и една от причините беше, че Генийчето не се сближаваше с никого и по цял ден разучаваше финансови и технически таблици и диаграми и четеше неразбираеми статии. Дори и началникът на затвора се бе опитал да го предума да сподели някой пазарен трик.

Един бивш адвокат с прякор Мошеника беше успял да се посближи с него и някак си да го убеди да даде съвет на инвестиционния клуб, който се събираше веднъж седмично в църковната зала на затвора. Сега самият той съдеше Генийчето за измама от името на клуба.

Мошеника седна на свидетелския стол и започна изложението си. Обичайните процедурни правила бяха премахнати, за да се стигне по-бързо до истината под каквато и да било форма.

— Отивам значи при Генийчето и го питам какво мисли за „Валю Нау“, една интернет-компания, за която прочетох във „Форбс“ — обясни Мошеника. — Канеха се да продават акции и ми се стори, че фирмата е сериозна. Харесаха ми плановете им. Генийчето каза, че ще провери как стоят нещата. Не ми се обади, затова аз отидох при него и го попитах: „Генийче, какво става с «Валю Нау»“? Той каза, че компанията е стабилна и стойността на акциите ще се увеличи многократно.

— Не съм казвал нищо подобно — прекъсна го бързо Генийчето. Той седеше в другия край на кафенето, сам, кръстосал ръце върху стола пред себе си.

— Напротив, каза.

— Не съм.

— Както и да е. Върнах се в клуба и им съобщих, че Генийчето одобрява сделката. Решихме да купим акции от „Валю Нау“. Само че дребните риби не могат да купуват, защото не се предлагат продажби на дребно. Затова се върнах при Генийчето и го попитах дали не може да се обади на приятелчетата си на Уолстрийт и да ни намери малко акции. Той каза, че ще го уреди.

— Не е вярно — обади се Генийчето.

— Тихо — нареди съдия Спайсър. — Ще дойде и твоят ред.

— Той лъже — заяви финансовият експерт, сякаш лъжата беше нещо забранено.

По нищо не личеше Генийчето да разполага с пари, поне не и в затвора. Тясната му килия беше празна, като се изключеха купищата финансови списания. Нямаше стереоуредба, вентилатор, цигари — нито едно от обичайните удобства, които почти всички останали си осигуряваха. Този факт само разпалваше слуховете. Затворниците го смятаха за скъперник, чудак, който пести всеки цент и несъмнено трупа всичко зад граница.

— И така — продължи Мошеника, — ние решихме да рискуваме и да купим голям дял от „Валю Нау“. Стратегията ни беше да ликвидираме всичко и да се консолидираме.

— Да се консолидирате ли? — попита съдия Бийч. Мошеника говореше като финансов мениджър, който борави с милиарди.

— Точно така, да се консолидираме. Взехме колкото се може повече на заем от приятели и роднини и събрахме почти хиляда долара.

— Хиляда долара — повтори съдия Спайсър. Не беше зле за затворници. — И какво стана после?

— Казах на Генийчето, че сме готови, и го помолих да ни намери акциите. Това стана във вторник. Акциите щяха да бъдат пуснати на пазара в петък. Той каза, че няма проблеми. Имал приятел в „Голдман Сакс“ или нещо такова, който щял да се погрижи.

— Лъже — обади се Генийчето.

— В сряда го видях в източния двор и го питах за акциите. Той каза, че няма проблеми.

— Това е лъжа.

— Имам свидетел.

— Кой? — попита съдия Спайсър.

— Пикасо.

Пикасо седеше зад Мошеника заедно с останалите шестима членове на инвестиционния клуб. Той махна неохотно с ръка.

— Вярно ли е това? — попита Спайсър.

— Да — отвърна Пикасо. — Мошеника го пита за акциите. Генийчето каза, че ще ги намери. Нямало проблеми.

Пикасо даваше показания по много дела и беше улавян в лъжа по-често от останалите затворници.

— Продължавай — каза Спайсър.

— В четвъртък никъде не можах да намеря Генийчето. Криеше се от мен.

— Не съм се крил.

— В петък акциите бяха пуснати на пазара. Предлагаха се за двайсет долара, за колкото бихме ги купили, ако мистър Уолстрийт си беше изпълнил обещанието. Скочиха на шейсет, през по-голямата част на деня бяха на осемдесет и после затвориха на седемдесет. Ние смятахме да ги продадем възможно най-бързо. Можехме да купим петдесет акции по двайсет долара, да ги продадем по осемдесет и да излезем с три хиляди долара печалба.