Чтение онлайн

Лейк махна за поздрав като победител и изчака малко зад микрофона, а после в най-подходящия миг пристъпи напред и заговори:

— Казвам се Арън Лейк и обявявам кандидатурата си за президент.

Отново бурни аплодисменти, фанфари и падащи балони.

Той изчака публиката да утихне и започна речта си. Темата, платформата, единствената причина да се кандидатира беше националната сигурност и Лейк гневно прочете ужасяващите статистики за пълния упадък на армията през мандата на настоящата администрация. Нито един друг въпрос не е от такава важност, отсече той. Ако ни подмамят да влезем във война, която не можем да спечелим, ще забравим всички безкрайно предъвквани спорове за абортите, расовата дискриминация, оръжията, осигуряването на работа за цветнокожите и данъците. Вълнуват ви семейните ценности, така ли? Щом започнем да губим синове и дъщери в битките, ще видите семейства с истински проблеми.

Лейк беше много добър. Речта беше написана от него, редактирана от консултанти и изгладена от други специалисти, а предишната вечер самият Лейк я беше предал на Теди Мейнард в Лангли. Теди я одобри. Имаше само някои малки поправки.

Завит с одеяла, директорът на ЦРУ наблюдаваше спектакъла с голяма гордост. Йорк беше с него и както обикновено мълчеше. Двамата често седяха сами и гледаха на екрана как светът става все по-опасен.

— Добър е — измърмори по едно време Йорк.

Теди кимна и дори успя да се усмихне леко.

По средата на речта си Лейк взе, че се разгневи страхотно на китайците.

— За двайсет години им позволихме да откраднат четирийсет процента от ядрените ни тайни! — заяви той и работниците започнаха да освиркват.

— Четирийсет процента! — извика той.

Беше по-близо до петдесет, но Теди реши да ги понамали. ЦРУ беше получило своя дял от обвиненията за китайската кражба.

В продължение на пет минути Арън Лейк сипеше огън и жупел върху китайците, върху тяхната подлост и безпрецедентното им въоръжаване. Стратегията беше измислена от Теди — да се използват китайците, а не руснаците, за да се сплашат американските гласоподаватели. Да не се разкриват всички карти от началото. Да се скрие истинската заплаха до някой по-късен етап на кампанията.

Чувството за време на Лейк беше почти съвършено. Финалът на речта му взриви публиката. Когато той обеща да удвои бюджета за отбрана през първите четири години на своето управление, четирите хиляди служители на „Трилинг“, които произвеждаха военни хеликоптери, заръкопляскаха гръмко.

Теди наблюдаваше всичко безмълвно и изпитваше гордост от своето творение. Бяха успели да засенчат спектакъла в Ню Хампшър, като просто го бяха игнорирали. А по традиция кандидат-президентската кампания се открива в Ню Хампшър. Името на Лейк не беше сред участниците в надпреварата там и той беше първият кандидат от десетилетия насам, който се гордееше с този факт. „На кого му трябва Ню Хампшър? — бе заявил той на всеослушание. — Стигат ми останалите щати.“

Лейк се сбогува сред бурни аплодисменти и отново стисна ръцете на всички присъстващи на сцената. Си Ен Ен включи студиото, където политолозите щяха в продължение на петнайсет минути да обясняват на зрителите какво са видели току-що.

На масата си Теди натисна няколко копчета и на екрана се появи ново изображение.

— Ето го и готовия продукт — каза той. — Първата вноска.

Това беше предизборен клип на кандидат-президента Лейк. Започваше с кратък запис на китайски генерали, застанали сковано на военен парад. Пред тях минаваше мощна бойна техника. „Наистина ли смятате, че светът е станал по-безопасен?“ — питаше зад камерата дълбок мрачен глас. Следваха кадри, на които съвременни диктатори приемаха парадите на своите армии — Саддам Хюсеин, Кадафи, Милошевич и Ким Ир Сен в Северна Корея. Дори и бедният Кастро и парадът на жалката му войска през Хавана получиха две-три секунди медийно време. „Нашите военни не могат да повторят онова, което направиха през 1991-ва в Персийския залив“ — изрече мрачно гласът, сякаш следващата война вече бе обявена. Последва взрив, атомна гъба и кадри на хиляди танцуващи по улиците индийци. Втори взрив и танци в съседен Пакистан.

„Китай иска да нападне Тайван“ — продължи гласът, докато милиони китайци маршируваха в такт. „Северна Корея иска Южна Корея“ — обяви гласът, докато по екрана пъплеха танкове. „А Съединените щати винаги са били лесна цел.“

После прозвуча по-висок тембър и на екрана се появи заседание на Конгреса, на което окичен с медали генерал упрекваше някаква подкомисия. „Вие, Конгресът, харчите все по-малко за отбрана с всяка изминала година. Днешният военен бюджет е по-малък от онзи преди петнайсет години. Искате да бъдем готови за война в Корея, Близкия изток, а сега и в Източна Европа, а бюджетът непрекъснато намалява. Ситуацията е критична.“ Екранът стана черен, прозвуча първият глас: „Преди дванайсет години имаше две суперсила. Сега няма нито една.“ Появи се красивото лице на Арън Лейк и клипът свърши с думите: „Гласувайте за Лейк, преди да е станало късно.“

— Не съм сигурен дали ми харесва — каза след малко Йорк.

— Защо?

— Много е негативно.

— Чудесно. Кара те да се чувстваш некомфортно, нали?

— Определено.

— Много добре. Ще го пускаме по телевизията една седмица. Предполагам, че малкото поддръжници на Лейк съвсем ще намалеят. Клипът ще кара хората да потръпнат, а това няма да им хареса.

Йорк знаеше какво следва. Хората наистина щяха да потръпнат и нямаше да харесат клиповете, а после щяха да бъдат изплашени до смърт и Лейк изведнъж щеше да се окаже пророк. В момента Теди работеше по въпроса за страха.

Във всяко крило на Тръмбъл имаше по две зали за телевизия; две малки голи стаи, където човек можеше да пуши и да гледа каквото определят пазачите. Нямаше дистанционно — отначало бяха опитали, но се оказа, че възникват твърде много проблеми. Най-неприятните спречквания се бяха получили, когато затворниците не можеха да се спогодят какво да гледат. Затова пазачите избираха програмите.

Правилата забраняваха на затворниците да имат собствени телевизори.

Дежурният пазач обичаше баскетбол. По един от спортните канали имаше мач на университетски отбори и залата бе пълна със затворници. Хатли Бийч мразеше спорта и затова седеше сам в другата зала и гледаше тъпи комедии. Когато беше съдия и работеше по дванайсет часа на ден, никога не гледаше телевизия. Нямаше време. Имаше кабинет, откъдето до късно диктуваше становища, а всички останали от семейството седяха залепени за телевизора. И днес, като гледаше тези безмозъчни глупотевини, си даваше сметка какъв късмет бе имал. В много отношения.

Запали цигара. Не беше пушил от колежа и през първите два месеца в Тръмбъл бе устоял на изкушението. Сега използваше цигарите, за да разсее скуката, но си позволяваше само по кутия на ден. Кръвното му налягане непрекъснато се колебаеше. В семейството му имаше няколко случая на сърдечно болни. Той беше на петдесет и шест и му оставаха още девет години затвор. Беше убеден, че ще си излезе оттук в ковчег.

Три години, един месец и една седмица, а Бийч все още броеше излежаните дни, а не дните, които му оставаха. Само допреди четири години още градеше репутация като строг млад и обещаваш съдия. Четири ужасни години. Когато трябваше да пътува от една съдебна зала в Източен Тексас до друга, водеше със себе си шофьор, стенографка, сътрудник и секретар. Когато влизаше в съдебната зала, хората ставаха на крака в знак на уважение. Адвокатите го ценяха за справедливостта и усърдието му. Жена му беше неприятна, но семейството й притежаваше петролна компания и Бийч живееше спокойно с нея. Бракът им беше стабилен; отношенията им не бяха особено топли, но с три деца в колеж имаха достатъчно причини да се гордеят със себе си. Бяха минали през много трудности и бяха решили да остареят заедно. Тя имаше парите, а той — общественото положение. Двамата заедно бяха създали семейство. Какво повече им трябваше?

Не и затвор.

Четири ужасни години.

Нямаше сериозни причини да пие. Може би напрежението в работата или мърморенето на жена му си бяха казали думата. В продължение на години, след като завърши университета, Бийч пиеше от време на време за компания, но по малко. Определено не му беше навик. Веднъж, когато децата бяха малки, жена му ги заведе в Италия за две седмици. Бийч остана сам, което го устройваше прекрасно. По причини, които не можеше да определи или да си спомни, беше посегнал към бърбъна. Прекали с количествата. И оттогава не можа да спре. Бърбънът стана твърде важен за него. Държеше бутилка в кабинета си и я вадеше късно вечер. Той и жена му спяха в отделни спални, така че рядко го хващаха.